— Само че аз бях там. Във Виетнам, де. Доста неща съм пропуснал.

— Ъхъ, значи повярвай ми, като ти казвам, че бяхме вече на дъното тогава. Помня, че с Лидия се чудехме за същото. Как посмяхме да дадем живот на дете в такъв свят? А ето ги моите хлапета, по на двайсет и няколко години, време им е и те да се чудят. На всички се случва. Като станат на три-четири години, вече не се питаш. Ама на три месеца… сигурно ти е трудничко.

Не искаше да добавя, че и да са на двайсет години децата ти, пак не е празник, особено ако вече почти няма за какво да си говорите, но и това беше сред нещата, които отпъждаше от мислите си. Дойде тук да се поразсее — това бе неговото желание, цел, стремеж. Но Макгайър си знаеше своето.

— Ако още някой черен предаде Богу дух, всичко ще гръмне. Да бях затворил, да си стоя вкъщи при жената и бебето. — Пийна още от уискито. — Ако нещо бъркам, поправи ме, но черните убиват бели всеки ден, пък никой не се бунтува.

— Тъй си е, само че не ги линчуват.

Внимаваше да не говори излишно. В града и без това бушуваше достатъчно омраза, нямаше намерение да се включва в играта.

— Прав си. Ей, чуй ме само, плещя като някакъв фанатик. Още малко и ще поискам да линчуват оня нещастник Ший, та да изравним сметката.

— Май точно това се канят да направят, не ти ли се струва? Все такива приказки чувам.

— Е, ако е виновен, хич няма да ми стане мъчно.

— _Ако…_

— Нали това казах, а не вярвам някой да се съмнява.

Фаръл опря чашата в устните си.

— Винаги има място за съмнение.

— Ти видя ли снимката?

Уес кимна.

— Знам. Но познавам и Кевин Ший. Идвал е тук, виждал си го. Не е виновен.

Макгайър като че се напъваше да си спомни лицето.

— Тогава кой?

— Не знам.

Любителите на стреличките дойдоха да си поръчат още бира, но Макгайър отказа. Щял да затваря по-рано. Върна се при Уес и опря лакти на барплота.

— Да ти повикам ли такси?

— А, не, колата ми е зад ъгъла.

Посегна и сведе поглед в леко, смътно учудване. Чашата пред него бе изчезнала. Ключовете също.

— Ще ти повикам такси. Аз плащам. — Макгайър постави бутилката „Самбука“ на рафта. — Блъснеш ли се, моята кожа ще одерат. Напоследък съдиите много се заяждат. Допий си чашата на спокойствие. Ще се обадя за такси.

— Макгайър, мога да си карам колата.

— Виж какво, Уес, ей с тия ръце ти налях седем чаши за няма и три часа. По закон си пиян. В друго време нямаше да ти се бъркам, но точно тая вечер не е добре да караш със замаяна глава. След десетина минутки ще имаш такси. — Подвикна към другия край на малката зала. — Хайде, момчета, стига сте дупчили мишената, затваряме.

Но и след двайсетина минути таксито не се появи. Макгайър се обади отново и научи, че нямало начин да откарат Фаръл на неговия адрес, защото пътят минавал през район с полицейски час.

— Само ми дай ключовете и ще заобиколя отдалече.

Макгайър не отстъпваше. Вече беше решил.

— Можеш да полегнеш на дивана при мен. Живея на две пресечки оттук. Утре ще си прибереш колата.

— Макгайър, _добре съм_.

— Може и така да е. Казах ти какво ще направим.

28.

Накрая се отказаха да чакат Уес Фаръл и стигнаха до единодушното заключение, че апартаментът на Кевин сигурно е под наблюдение. Лекси, съквартирантката на Мелъни, си бе намерила работа през лятото като възпитателка в детски лагер. Сега апартаментът с две спални беше изцяло на разположение на Мелъни. Най-разумно им се стори да се скрият там, не много далече и от жилището на Уес Фаръл.

По пътя натам (намираше се над главната щатска магистрала, между районите Сънсет и Парксайд) се натъкнаха на постове на Националната гвардия и трябваше да отбият чак до брега и после обратно. В натовареното движение това им отне почти час. Мелъни караше предпазливо и често поглеждаше Кевин — отпуснал назад седалката, скръстил ръце, затворил очи. Лицето му издаваше напрежението — не искаше да покаже колко го боли, но и при най-лекия подскок на колата не се стърпяваше.

Синди! Значи е преспал със Синди и нейната уж най-добра приятелка продължи да се преструва, просто я лъжеше в очите през цялото време… но поне според думите на Кевин, станало е преди да се сближат. И какво, трябваше ли да очаква, че той ще сподели подробно с нея за всяка жена, с която е лягал през живота си? Не биваше да разчита на това, нито пък би поискала да слуша. Може наистина да й е спестил неприятното преживяване. Може онази нощ със Синди да не е означавала нищо за него, макар че й беше трудно да си представи как е възможно това.

Или същинската причина беше другата — че би загубил всякакъв шанс да я свали, ако тя знаеше, че е спал със Синди. Ами да, по онова време май така щеше да стане.

Реши да не минава по Деветнайсето, където винаги имаше плътни потоци коли, но не и тази вечер — или ги отклоняваха, или шофьорите сами се сещаха какво може да ги сполети. Околните улици също бяха почти празни. В нейния квартал лампите светеха и както винаги, беше невъзможно да открие място за паркиране.

Все пак забеляза кола, която вероятно скоро щеше да се махне. Фаровете не светеха, но вътре седеше някой и тя натисна спирачките.